Много са мъдри българските пословици! Имам една любима: „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Харесвам я, защото много отговаря на убеждението ми, че всичко е лично. По кой път да вървим е въпрос на личен избор. Независимо от обстоятелствата и влиянията, всеки има една свободна територия, в която сам взема решение. Така е с хората, така е и с държавите.
При хората тя се нарича лична свобода, при държавите – национален избор
Живеем във време на тежко изпитание, но заедно с кризата ни се „дава“. На фона на социално-икономически и екологични проблеми, които раздираха обществата преди пандемията, но особено остро след нея, същите тези общества започнаха да се мобилизират за нов живот. В нашата стара Европа, ЕС създаде две възможности: Европейската зелена сделка преди COVID-кризата и Планът за възстановяване и устойчивост в отговор на кризата.
И двете системи от мерки, подкрепени от съответното финансиране, дават възможност. Работа на националните държави е да решат как да използват тази възможност. В тази тема, искам да представя само няколко свои виждания по Зелената сделка, без претенции за всеобхватност.
Голямата рамка е сложена, но никой отвън няма да свърши „вътрешната“ работа
Европейския зелен пакт е нова стратегия за растеж, насочена към превръщането на Съюза в модерна, ефективно използваща ресурсите и конкурентоспособна икономика, в която
- до 2050 г. няма нетни емисии на парникови газове;
- икономическият растеж не зависи от използването на ресурси;
- никое лице или регион не са пренебрегнати.
Европейският зелен пакт предоставя план за действие за
- повишаване на ефективното използване на ресурсите чрез преминаване към чиста, кръгова икономика
- възстановяване на биологичното разнообразие и намаляване на замърсяването
Разбирането за Зелената сделка се люшка от „зелен кръстоносен поход“ срещу икономиките и работните места“ до панацея за нов технологичен и иновационен възход на Съюза, благоденствие за хората, чист въздух, здравословна храна и супер бърз екологичен транспорт.
Истината е някъде по средата. У нас май дори не я търсим.
Основното притеснение у нас е загубата на десетки хиляди работни места в замърсяващите индустрии и въгледобива, повишаване на цената на електроенергията. Тези рискове не са от вчера. Ако погледнем развитието на регулациите на ниво ЕС, ще видим че в Зелената сделка са опаковани политики и регламенти, развиващи се от десетилетия. Така че няколко подред български правителства са имали възможността да започнат да градят паралелна политика и инфраструктура за алтернативна заетост. Но това не се случи и то не по финансови причини – и до момента в ЕС предоставяше достатъчно оперативен ресурс за промяна. Никое правителство не създаде дългосрочна, „надмандатна“, национално консенсусна програма каква да е тази промяна и какви цели да гони.
Като прагматик и оперативен човек аз възприемам Зелената сделка като един ускорител на инвестиции. И за да не ме обвинят, че си измивам ръцете с „големите политици“, ще кажа, че как ще насочим и как ще спечелим от тези инвестиции, зависи и от кметовете, и от предприемачите – големи и по-малки, и от самите граждани.
Да поразсъждаваме в посока на две възможности – нови технологии и земеделие & производство на храни
И в двете посоки България има дълги, дълги традиции. Не ми казвайте, че тази база не е важна – нашите университети все още подготвят IT-специалисти и инженери, специалисти по биотехнологии, земеделие и животновъдство на изключително високо ниво.
Българският IT-сектор е в неспирен възход от години, но услугите му се използват основно в чужбина. Енергийната, индустриалната, земеделската, транспортната трансформация изисква именно много дълбока дигитализация и ускорена технологична промяна. Така че е по-добре България да използва за себе си тази своя национална експертиза, вместо да я разпилява навън. Същото се отнася и за редица технологични и иновационни разработки на млади български учени. Имаме конкурентно предимство! Остава държавата и бизнеса да предложат на българските мозъци конкурентни условия да оставят разработките си тук. Финансов ресурс за това има именно в механизмите за финансиране на Зеления преход.
В бъдеще битката за чиста и качествена храна, както и за вода, ще става все по-ожесточена
Можем ли да ги произвеждаме, за да осигурим нуждите и здравето на собственото си общество, а след това и да се превърнем и в износител?
Носталгично ли ви звучи? Както някога няма да стане – нито имаме качество, нито количество. И на мен ми звучи трудно, но постижимо.
Признавам, не съм специалист по селско стопанство, а и то отдавна не е идиличен разказ за българското село и социалистическите бразди. Имам наблюдения обаче, че то е сред много бързо развиващите се технологично и иновационно отрасли. У нас – също, благодарение на личните усилия на една група напредничави и модерно мислещи предприемачи. Но и те работят основно за чужди пазари и купуват земеделски и агро-технологии и решения от чужбина. Природни дадености – имаме, земята ни е подходяща за отглеждане на широк спектър от култури. Инвестиционния ресурс е ясно очертан през различни инструменти.
„Ще пожънем това, което посеем“ – завършвам с друга поговорка. И дано да не посеем бездействие, схеми, злоупотреби, политически интереси и административен мързел.
Ще се радвам на обратна връзка и на вашите мнения по други незасегнати „зелени“ аспекти: модерни транспортни системи, преодоляване на енергийната бедност, чистота на въздуха, възстановяване на уникалната българска природа и изчезващите гори…Продължаваме разговора!
